Банковите информационни системи в София извън строя!

Срив на телефонните линии на БТК днес, остави хиляди клиенти на банките необслужени. Какви са целостните последици, все още не е известно.

Днес, към 14:00 Първа Инвестиционна Банка сякаш спря да съществува. Към момента (15:40) системата, отговаряща за информационното обслужване на дейността все още блокира всички варианти клиентите на банката да бъдат обслужени, официалният сайт на банката не се отваря, дори телефонът за контакт 0800 11 011 е изключен. За клиентите на банката е невъзможно не само да се обслужат, било на банкомат (независимо чий), било виртуално, но и да получат информация какво точно се случва и докога ще продължи този срив. Но докато си мислех, че това е проблем само на ПИБ и какви ще са последиците от него за клиентите на банката, се оказа, че и други банки са имали такива проблеми, макар и в по-малък мащаб. В крайна сметка се оказа, че сривът е в БТК. Дано да е само там!

Виж още!

Грамотността на младите или накъде отиваме

По въпроса за състоянието, качеството и проблемите на българското образование има много какво да се говори. Но осъзнаваме ли, че докато се "говори", обществото е реално засегнато? Вижте едно писмо, което получих по повод наша обява за работа в сферата на ресторантьорството:

"Здравеите! Прочетох ваща обява каде сте пуснали в интернет.Аз см работил 3 месеца като барман оправител на хотел и сервитиор но проблем е че нямам все още 18 а см на 17 и половина но иам предстажа от работата и мога да кажа че знам как се работи такава работа предимн барманството.Ако проявите интерес обадете ми се на 08..."

Да коментирам ли?! Вие бихте ли коментирали? Добре, няма да коментираме. Само ще допълня, че мога да ви покажа още не едно такова писмо. На практика, сред писмата и кандидатурите, които получавам, не мога да открия такова, което да нарека "изрядно". Съзнателно не намесвам други елементи от деловата ми комуникация с представители на съвременната младеж, че ще стане страшно. Но по повод грамотността им, бих искал да им задам, а защо не и на всички нас, следните няколко въпроса:

1. Смятате ли, че е допустимо младеж на 17 г. да пише толкова фрапиращо неграмотно (над 20 правописни и стилистични грешки за текст от 40 думи!!!), още повече, че става въпрос за негова кореспонденция с предполагаем бъдещ негов работодател?
2. Дали това е изолиран случай?
3. Кой носи отговорност за нивото на грамотност на този младеж - той, обществото (ние), семейството, училището?
4. Как да се отнасяме към неграмотно пишещите?
5. Можем ли да искаме те да преминат курс за ограмотяване?

Лично аз, като си отговарям на тези въпроси, виждам една много неприятна картина на нашето "българско" бъдеще. А вие?

Виж още!

Уникален език имаме

За да научиш как мисли даден народ, научи езика му.

За уникалността на българската култура и българския език сигурно може да се говори много. Както и за всеки друг език и култура, предполагам. И ако следваме горната сентенция, бихме могли да се възползваме от това, че българският ни е матерен и лесно да научим повече за самите себе си. Аз, разбира се, не мога да не изразя възхищението си от богатството, дълбочината, структурата, историята, развитието и т.н. на нашия език. Сега, обаче ме занимават някои забавни негови страни.

Установявам, че в българския език има два глагола с уникално и универсално значение и употреба едновременно! Първият може да замести почти всеки друг глагол в речта. Вторият може сам да бъде заместен от почти всеки друг глагол. Не ви ли звучи невероятно! Според мен, едва ли има друг такъв език, при който да направите това и да бъдете разбрани. Е, в българския го можем. Досещате ли се кои са тези глаголи?!

Виж още!

Как се печели обществена поръчка и конкурс у нас

След почти 10 години "демокрация", в нашите държавни институции понятията "обществена поръчка", "конкурс", "публичен търг", "помощи", "субсидии" са все така синоним на "да източим", "да вземем", "да уредим".

Показателен в това отношение е и последният скандал в столична община за отдаването на автобусни линии в София. На бял свят излезе задкулисното договаряне, но и нещо много по-съществено - че това задкулисно уреждане на обществени поръчки е все още практика и то навсякъде в нашите институции. Защото все така у нас няма контрол. С две думи, у ръководителите на държавните служби и учреждения са и ножът и хлябът. Разделението на властите и най-вече контролът върху им са само пожелание.

Ето например, как се "печели" обществена поръчка у нас: заинтересуваните лица, т.е. ръководството на съответната институция и фирмите Х, които ще спечелят тази поръчка, постигат съгласие за съответното финансово изражение на това кой колко ще получи. След тази най-важна част, следва и лесната - институцията да подготви изискванията към кандидатите и спецификациите по обществената поръчка, но така, че на тях да отговарят само "нашите" фирми Х и техните услуги. Пример: дадена институция се нуждае от определен софтуер. След като заинтересуваните лица се разберат кой на кого и колко, институцията взема спецификациите, дадени и от фирмата, която ще спечели и заедно с всичко друго, с което тази фирма е уникална като характеристика на пазара, ги включва в изискванията по обществената поръчка. В резултат, на търга дори не се явяват други кандидати. А и да се появят, тръжната комисия лесно може да забележи, че те не отговарят в такава пълнота на изискванията и спецификациите на поръчката, както фирма Х. Съответно институцията, напълно редовно, възлага на фирма Х и изпълнението.

Ето пък, как се "печели" конкурс за работа в наша институция. Говорим за по-високите постове, естествено. Заинтересуваните лица са ръководството на институцията и назначавания Х. Какви точно са мотивите или връзките помежду им е без значение. Институцията обявява конкурс за длъжността, на който, кандидатите се отсяват по документи и на интервю биват поканени желаните от институцията. Това интервю, разбира се е отново само формалност и е възможно дори да не се проведе, защото заповедта за назначаване е вече готова и бива придвижена веднага след определената за интервюто дата. В резултат Господин или Госпожа Х заема топлото място по напълно спазен от формална страна ред.

Не претендирам за изчерпателност с така изброените начини, а за това, че са практика. Практика, която е изцяло в ущърб на обществения интерес. "Защо" е ясно. Не е ясно само кой и как ще я спре. Изобщо.

Виж още!

Авариен автобус на твърдо гориво

Че сме подготвени за всякакви ситуации, можете да се убедите и вие: аварийните автобуси у нас работят и на твърдо гориво, нещо за което "кога ще ни стигнат американците"?

Виж още!

Бягство към щастието

Никоя цена не е достатъчно висока за едно ново усещане!
Оскар Уайлд

Часът е 0:02, а аз не спя. Не само аз, но какво правят другите точно е без значение. Защото загнездилото се в мен безпокойство, е плод на открития от мен отговор тъкмо на този въпрос - какво наистина правят. А отговорът, на пръв поглед не е нито нов, нито толкова смущаващ: Каквото и да правят другите, те всъщност... бягат. Бягат от реалността. Безпокойството ми идва от изводите които този отговор налага.

Истината е, че всички без изключение, и аз, и ти - всички бягаме. И кой с по-малък, кой с по-голям успех, се опитва по един или друг начин, да излезе от ежедневието, от скуката, от болката..., от реалността и да намери и влезе в един друг свят, свят на новото, на интересното, на удоволствието..., на щастието. Тук някой би вметнал, че стремежът към щастие е заложен в самата същност на Човека. И именно, приятелю. Този стремеж е у всеки един човек. И през целият ни съзнателен или не живот, ние сме водени всъщност не от разума си, а от точно този стремеж... Ето това прозрение е което ме хвана неподготвен и прогони съня. Да, да бъдем щастливи, дори за малко, дори цената да е огромна... "После" и "последствия" нямат значение. А да последваме гласа на разума или на желанието да бъдем щастливи винаги е било дилема само за разума.

Не, разумни и щастливи не са несвързани състояния. Да достигнем желаното щастие е възможно и е заслуга основно на разума ни. Това значи, че той също е в услуга на този стремеж. Но това значи и, че разумът ни ползва дотогава, докато постигнем целта, а в състояние на щастие той вече не е нужен... Хм, "състояние на щастие"... Когато то отмине и отново сме "гладни", сетивата ни отново задействат разума ни с искането да се достави отново щастие... И така до смъртта. Тогава какво е Човек? Каква е неговата същност, ако всичко в него, видимо и невидимо, дори разумът му е подчинено и се използва като средство, като сетиво, имащо една-единствена задача - да осигури достигането на емоционалното състояние, наричано щастие или нирвана, или екстаз, или блаженство, или удоволствие, или удовлетворение... Отговорът е просто кристално очевиден. Човек е... душа.

Или с други думи, Човек прави всичко в името и за нуждите на Душата. Дори това да значи да загуби разума си и дори да значи загуби... живота си. Душата е готова на експерименти. Нужни са и само сетива. И като такива тя използва не само наличните в нашата физика, но е готова и да си създаде виртуални. Чрез разума, превръщайки и него в сетиво и източник на усещания. Затова и реалността е малко желана, затова всички бягат. Колкото по-далече, толкова по-добре. Хоби, развлечения, секс, опиати, любов, дори вяра... физически или измислени, сетивата са си сетива и колкото повече нови приятни усещания носят, толкова по-голям шанс за Душата да достигне отново до целта. Дори да е за малко. Нали всичко е преходно. А щастието лесно се разтваря, разтапя, изчезва и отново сме "гладни" и отново трябва да бягаме. Този път повече, защото сетивата се уморяват или насищат и трябва да им дадем почивка (ако можем). А ако изпитаме отрицателни емоции, дали няма да им върнем по-бързо готовността да изпитват отново приятните? А ако другият полюс също може да донесе щастие? Душата е готова на всичко и ние следваме нейните пориви. Да й доставим болка, мъка, злоба, ярост... тя иска да опита от всичко. По дяволите разума. Неговите задачи са две: да осигури сетива на душата и да търси нови предизвикателства. А нашата - да ги преследваме.

И ето, ние бягаме. Бягаме към щастието. И в този бяг, аз съм буден, питайки се: кому е нужна тази Душа? Кой и за какво би искал и би й дал вечен живот?

Виж още!

Най-слабата реч за Независимостта - от премиера

Вчера гледах кадри по Канал 1. Предаваха от В. Търново празненствата за националния ни празник - Независимостта на България. Слушах речта, написана преди 100 г. в царския влак в Русе и произнесена във Велико Търново от тогавашния премиер Александър Малинов и с всяка дума от този манифест в мен се разгаряше усещане, което осъзнах, че речите на съвременните политици дори не познават духа на родолюбие и готовност да работиш за благото на род и родина. Усетих и друго. Усетих, че такива думи може да каже само човек, който не просто вдъхновено ораторства, но който застава зад думите си, поема отговорността и задълженията, които постът му налага. Човек-водач.

Замислих се, че българският народ винаги е търсил и вярвал на водачите си. Сплотявал се е около силните лидери. И винаги е бил по-благосклонен към изявените, действените, заставащи зад думите си политици. Точно вярата във водача, значи - казвам си, обяснява успеха на царя на прдишните избори - народът искаше ВОДАЧ и го припозна в лицето на Симеон ІІ. Същото значи, стои сега в основата на високия рейтинг на Бойко Борисов...

Разсъжденията ми бяха прекъснати от появата на екрана на сегашния ни премиер, произнасящ реч. Слушах речта му и с всяка изминала дума в мен се разгаряше негодувание, неудовлетворение, усещах огромната разлика между духа на неговата и предишната реч. Слаба реч - слаб политик, казах си. Но премиерът ме изненада - той се показа силен. Силен в това да не говори за България, както и да не обръща внимание на грешките, които допускаше - "Човечеството измисли лекове срещу лекарствата, мъчили го от векове" е една от гениалните, може би...

И това ми било лидер! Ще добавя само едно - ако Обама произнесе подобна реч, неговата кариера би завършила много грандиозно... и бързо.

Виж още!

Продажбата на цигарите без бандерол - ако нещо е незаконно, но процъфтява, значи се толерира

За пушачите е по-изгодно, за препитаващите се от бизнеса цигани – също, а за обществото?

Женският пазар в София – място за всеки и всичко. И за цигари без бандерол. През няколко метра, на импровизирани сергийки, върху някоя щайга или кашон, или просто на ръце, цигани предлагат за продан цигари. От по-евтините – тези без бандерол. Седнали или прави сред минаващите, те подвикват: „Цигарии, ефтени цигари”. „Ела, ела, ще ти ги давам ефтено! ’Ма колко искаш?” и сделката е факт – поредния купувач, е намерил по-изгодно търсеното, а продавачът е осигурил някой лев за домочадието си. Сделка обичайна за един пазар, само дето тази е в нарушение на няколко закона и нормативни акта. Същата картинка, можете да видите почти навсякъде в страната, от кварталните пазарчета, до курортните центрове, където продажбата на цигари без бандерол се извършва дори в регистрирани търговски обекти. В глобален план, мащабите на тази търговия са огромни. Защото само една от продавачките на женския пазар прави дневен оборот между 500 и 1000 лв. И въпросът е: продавачите над закона ли са или са просто оръдията на нечий, толериран от властта, бизнес.

Съгласно Закона за тютюна и тютюневите изделия (ЗТТИ) и Правилника за приложението му, търговия с тютюневи изделия у нас може да се извършва само от лице, получило разрешение от кмета на общината по местонахождението на обекта, като лицето не може да започне дейност преди издаване на разрешението, а това означава да е търговец по смисъла на търговския закон и да има търговски обект. Съгласно тези актове е забранена продажбата на тютюневи изделия без фактура за покупката им и сертификат за произхода им, необлепени с бандерол, без обявяване цените на достъпно за клиента място и по подходящ за възприемане начин. Друг закон, забранява продажбата на цигари на непълнолетни. Трети, обвързва продажбата на акцизни стоки със заплащането на патент, четвърти – с издаването на касови бележки...

Сами можете да си отговорите кои от тези императивни забрани и изисквания се спазват на пазара! Не е ли парадокс тогава, при такова повсеместно, продължаващо и явно нарушение на закони и административни актове, бизнесът с цигари без бандерол да процъфтява. Не и ако над него има „чадър”, който да „оправдае” липсата на активност от страна на контролните органи в защита на обществения интерес.

Виж още!

Да почистим или да накажем

Живеещите в големите градове данъкоплатци нерядко се жалват от състоянието на градската среда. Боклуците са много и като че ли - перманентни. Съответно общините най-често отговарят, че няма нарушения в организацията по сметосъбиране и сметоизвозване и цитират количествени данни. Накратко, едните казват: "твърде мръсно е", а другите отговарят: "почистили сме". И очевидно и двете страни имат своите основания. Тогава какво, нерешим ли е проблемът със замърсената градска среда. Със сигурност - не. Доказателство за това можем да видим в страни като Германия, Холандия и др. Кое е различното между тях и нас тогава. И там, и тук вече организацията по почистване започва да се изравнява като механизми и като качество. Но там, за разлика от тук, има и друго. Някои ще кажат: "има гражданско самосъзнание и никой не си хвърля отпадъците в реката или на улицата". Това, ако и да е вярно, всъщност е част от това "друго" и то е контролът. Глобите за нарушения там са такива, че просто не ти оставят място за избор. Освен това, има и принудителен общественополезен труд за провинилите се. И ако на нас нещо ни липсва, за да постигнем техните резултати по отношение чистотата в населените места, то е именно това.

Преди 10-на дни в София общината организира почистване коритото на минаващата през сърцето на града река Владайска. Тоновете отпадъци бяха събрани и изхвърлени. Сега спокойно могат да съберат още няколко тона, защото изхвърлянето на отпадъци там си продължава. Колкото и усилия да хвърлят общините за почистване, мръсотията ще се появава отново и отново, докато не се въведе и адекватния контрол. Ако дори от време на време патрулиращи служители залавят нарушители и освен налагането на глоба ги предават и на съд, за да бъдат съдени по бързата процедура, където ако им се наложи наказание да положат дори един само ден принудителен труд в почистването на града, дали практиката да изхвърляме боклуци където ни попадне няма да секне?

Виж още!

5 км народопсихология

България - най-хубавата страна, с най-хубавите жени, с най-умните, остроумните и гостоприемните хора - това като че ли е представата ни за самите нас. И как да не бъде, когато доказателствата са пред очите ни ежеминутно. Доказателства започващи от време оно и простиращи се в настоящето. И ето парадокса - много сме хубави, много сме готини, но стане ли дума да подадем ръка, нещо вече не ни харесва, нещо ни бодва отвътре, нашепвайки “абе, на мен кой ми дава нещо” и най-често бързаме да извърнем очи, за да възстановим душевния си мир.

Такива размисли пъплят из главата ми, докато шляпам по джапанки и с раница на гърба в зноя на обедното августовско слънце към следващото село. Пъпля и аз, размахвайки палец, когато се зададе кола в моята посока. Правя това вече 2 км, а пътят ме води не само към далечната цел, но и към философски обобщения. Защото, когато ти си тоя, който протяга ръка, реакциите на ближния към твоята нужда, ако не друго, поне стават за храна за размисъл. Размишлявам прочее и внимавам да не се вглъбя твърде и да пропусна да махам с палец. Докато махам, понякога се вглеждам в лицата на профучаващите край мен. И няма как да не забележа извръщането на техния поглед. “От гузна съвест”, мисля си. А дали?! Защо всъщност не спират? Да ги е страх - всякакви хора има, нали, от къде да ме знаят дали няма да им направя нещо, ако ме качат. Хм, оглеждам се - не ми се струва да изглеждам страшен. Най-обикновен турист, тръгнал за някъде, разчитайки на късмета на стопаджията да стигне закъдето е тръгнал. А аз съм тръгнал за съседното село, 5-6 км, пеш, понеже следващият автобус е чак след 5 часа.

Приближава лъскав джип, вътре само шофьора. Протягам палец и си мисля, че тоя поне място има, може да му дойде добре и малко компания, но бързо става ясно, че няма да ме огрее. Отпускам ръка, за да я вдигна малко по-късно отново, този път пред възрастна семейна двойка. Колата се движи с умерена скорост и като че ли забавя ход. Секунди по-късно тя отминава и с тая си умерена скорост ми прилича на презокеански лайнер, преминаващ невъзмутимо и бездушно край сала на корабокрушенец. Ама и аз какво сравнение правя, май слънцето ме е напекло. Защо да си убиват скоростта сега хората, като все някой друг ще ме вземе. Да не са само те на пътя. И като потвърждение на тази хипотеза виждам в далечината да се задава цяла колона от автомобили. Отпивам от малкото останала ми вода и без да се притеснявам дори малко си намокрям лицето, защото скоро ще възстановя запасите в селото. Не че съм ги извървял тия 6 км, някъде на средата съм, но предчувствам, че вече късметът ще ми се усмихне. Само трябва да вдигна палец.

Десетината коли вече ги няма, отминали край мен като неизвестно колко други преди тях, а аз продължавам да вървя и да размишлявам: “Добре де, да му се не види, виждаш стопаджия на пътя, минал си през населено място преди няколко километра и е логично да си помислиш, че и той ги е минал, поне от съжаление така няма ли да спреш?” Въпросът ми остава без отговор, тъй като и от поредната група коли никой не благоволява да спре. Гледам след тях и се питам какво ли си мислят. Може би “да си тръгнал с кола, пък” или “грижата на давещия се си е лично негова”, или “тоя кой знае как псува с’я”… Забелязвам, че предположенията ми са много едностранчиви, но в тоя пек и при тоя карък какви да са. Дори се изкушавам да си помисля какво ли би било ако подминалия ме безучастно току-що новичък седан след завоя спука гума и се окаже, че няма резервна. Не, не, няма да бъда злобен, казвам си и се усмихвам широко, докато вдигам ръка пред приближаващия микробус. Шофьорът ми прави някакви знаци, от които да разбера, че е само до малко по-нататък по пътя и няма смисъл да ме качва… След няколко коли, отново игнорирали моя палец, забелязвам същия жест от страна на друг шофьор. Опитвам се да му покажа, че аз съм тъкмо до там, до това “малко по-нататък по пътя”, но явно оставам неразбран, защото съзирам недоумението му, след което и отдалечаващите му се стопове. Напушва ме смях: абе, тия от къде знаят аз защо махам и докъде съм, може даже да не искам да ме возят, нали!

Вече виждам селото, при което преценявам, че има-няма още километър и съм там. Е, чувствам се малко поизтощен, а и водата свърши отдавна, но… няма да спирам я. Разбира се не спирам, както не спирам и да махам с палец, макар това да е все така безплодно усилие. Което ме връща отново към философските сравнения и обобщения, че всъщност май навсякъде в държавата ни е така с тия дето търсят някой да им подаде ръка. И нямам предвид просещите. Ако да речем, някой започне да протестира, че нещо не е правилно, но че трябва хората да вземат отношение, защото само неговия глас не значи нищо, ние или го подминаваме или му правим знаци, но да му подадем ръка… И колкото повече аналогии ми идват на ум, било за улично сбиване, било за събитие от национално значение, толкова повече това ни поведение ми се струва като правило, което ако формулирам накратко е: Да, ние не обичаме да си помагаме, да си подаваме ръце, да се грижим за ближния… Защо? Нали сме все българи - най-хубавите, най-умните, остроумните и гостоприемните! И не мога да си отговоря - парадокс и това е.

Навлязъл съм в селото и поемам по една пряка към автогарата. И тогава, след тези 5-6 км народопсихология, се сещам нещо. Сещам се, че това “да бъдеш или да не бъдеш” е въпрос на личен избор, а не на логика или норми. Дори не и на нородопсихология. Да извърнеш очи или да подадеш ръка - изборът е твой. И след като е въпрос на избор, то значи няма никакъв парадокс. Просто ние съвсем не сме най-хубавите, най-умните, остроумните и гостоприемните, защото сме избрали да сме други…

Да, изводът не ми е приятен, но по-важното в случая е друго. То е, че изборът не се прави веднъж и завинаги. Той се прави всеки ден и всяка минута. Той е пред нас и винаги ще бъде. И това какви сме е изцяло плод на изборът ни СЕГА!

Виж още!